Автор: Любомир Любомиров
Оксана от Киев живее във Варна от две години. Мъжът ѝ е на фронта, синът ѝ учи в 142. СУ „Веселин Ханчев“
Среща се с нас в заведение в центъра на Варна, но настоява да не я снимаме. „Страхувам се“, казва тихо и поглежда телефона си. Чака обаждане от Киев.
Оксана, благодаря ви, че се съгласихте да говорите с нас. Знам, че не е лесно. Можете ли да ми разкажете къде живеехте преди войната?
Живяхме в Киев, в Дарницки район, на изток. Имахме тристаен апартамент на седмия етаж, с изглед към река Днепър. Работих като счетоводител в строителна фирма, мъжът ми Андрий беше инженер в същата компания. Даниил – синът ни – ходеше в гимназия. Беше на 11 години тогава. Обичаше футбол, тренираше четири пъти седмично. Нормален живот, разбирате ли? Планове, мечти, ваканции…
Помните ли 24 февруари 2022 година?
Събудихме се от експлозии. Беше още тъмно, около шест сутринта. Първо помислих, че сънувам. После Андрий стана, отвори прозореца и видяхме димове на хоризонта. Започнахме да виждаме в новините… Даниил се разплака. Той беше най-уплашен. Първите три дни стояхме в апартамента, не знаехме какво да правим. След това Андрий каза: „Трябва да си вървате.“
Това решение лесно ли беше?
Най-тежкото в живота ми. Как оставяш мъжа си? Но той настояваше. Казваше: „Ще се оправя, но вие трябва да сте на безопасно място.“ Тогава още не беше обявена мобилизацията, но знаехме, че скоро ще дойде. Всички мъже знаеха.
Как стигнахте до Варна?
Първо отидохме в Лвов при сестра ми. Останахме там седмица. После тя ни помогна да стигнем до Полша. В Краков прекарахме два месеца при непозната семейство, които отвориха дома си за бежанци. Добри хора… Но не можехме да останем вечно. Виждах как Даниил губи себе си. Не говореше, не се усмихваше. Трябваше да намерим място, където да започнем наново.
Защо избрахте България, а не друга държава?
През интернет научих за българската помощ за украинци. Има близост в езика, в културата. И морето… Даниил много обичаше морето. Ходихме всяко лято в Одеса. Помислих, че може би морето ще му помогне да се почувства по-добре. В края на май 2022 стигнахме до Варна.
Помните ли първите дни тук?
Пристигнахме с два куфара и раница. Всичко, което имахме. Българска организация „Карин дом“ ни помогна с временно жилище в началото – беше в района на Чайка, малък апартамент. Излязохме на улицата и Даниил видя морето за първи път от месеци. Просто застана и гледаше. После каза: „Мамо, тук пак има море.“
Как се справихте с езиковата бариера?
Изненадващо, не беше толкова трудно. Езиците са доста близки. Даниил започна да учи български много бързо – децата са като гъби. Записах го в 142. училище „Веселин Ханчев“, в шести клас. Директорката госпожа Иванова беше невероятна. Каза: „Ще му помогнем, не се притеснявайте.“ Имаше още няколко украински деца в училището тогава.
А вие как се адаптирахте?
По-трудно от Даниил, ще ви кажа честно. Първите месеци бяха… тъмни. Не познавах никого, нямах работа, парите свършваха. Всяка вечер се обаждахме с Андрий и той питаше как е Даниил, аз го питах дали е жив. Това беше разговорът ни. „Жив ли си?“ „Жив съм.“ „Когато ще дойдеш?“ „Не знам.“
Споменахте, че мъжът ви е мобилизиран. Къде е сега?
Все още в Киев. Не мога да кажа точно къде, защото не бива. Обажда се когато може – понякога всеки ден, понякога няма връзка седмица. Най-лошото е когато телефонът мълчи. Тогава не спя, седя и гледам екрана.
Даниил как понася раздялата с баща си?
Той е вече тийнейджър, на 13 години. Затваря се в себе си. Говорят по видео, но виждам как Даниил започва да забравя гласа на баща си. Как се смее, как се движи. През лятото Андрий успя да вземе три дни отпуск и отиде до Лвов. Даниил не исках да ходи, опасно беше, но той настоя. Видяха се за два дни. Когато се върна, плака три дни непрекъснато.
Намерихте ли работа във Варна?
Да, след шест месеца. Работя в малка счетоводна фирма. Шефът ми беше готов да ме наеме, въпреки че документите ми отнеха време. Заплатата не е голяма, но стига за наем и за Даниил. Живеем в Трошево сега, в двустаен апартамент.
Чувствате ли се приета от варненци?
Повечето хора са добри. В началото имаше някои… как да кажа… хладни погледи. Чувах забележки: „Още украинци дойдоха.“ Но разбирам – и те имат свои проблеми. Но намерих приятели. В украинската общност тук, организирана около църквата „Св. Николай“, има срещи. В Спортна зала е същото. Събираме се, говорим на украински, готвим борш. Звучи банално, но това помага да не забравиш кой си.
Какво липсва най-много от предишния живот?
Всичко. Дома. Ароматът на кухнята на майка ми. Прегръдката на Андрий. Нормалността. Чувството, че имаш бъдеще. Но знаете ли какво липсва най-много? Планове. Преди правехме планове – следващата година, след пет години. Сега живеем ден за ден. Утре може да се обади Андрий, може и не.
Мислите ли да се върнете в Украйна?
Всеки ден. Но не знам кога. Когато свърши войната – ако свърши. Даниил вече е свикнал тук. Другият ден ми каза на украински, после се поправи на български. Започва да забравя родния си език. Това ме плаши и ме радва едновременно.
Какво бихте казали на хората, които помагат на бежанци?
Че са ангели. Без тях нямаше да оцелеем. Учителите на Даниил, шефът ми, съседката, която ни донесе храна първата седмица, хората от „Карин дом“, приятелките, които намерих тук… Не мога да изброя всички. Благодаря. Благодаря ви от сърце. Дайте Боже никой от вас да не преживее това, което ние преживяхме.
И накрая – имате ли надежда?
Имам. Даниил вчера ми каза, че иска да изучава медицина. Да става лекар. Преди искаше да бъде футболист. Това означава, че мисли за бъдеще. Че вярва, че има утре. Докато той вярва, и аз вярвам. А Андрий… Андрий е силен. Ще се върне. Трябва да се върне.
Справка: Според данни на Държавна агенция за бежанците към ноември 2025 г. във Варна живеят около 2 800 украински граждани, потърсили временна защита след началото на войната. Организации като „Карин дом“ и различни доброволчески инициативи продължават да оказват подкрепа на бежанците в региона.