Готови сме да се обзаложим, че едва ли знаете какъв ден е днес. Да, петък е, облачно и мрачно. Но и още нещо – 7 ноември е Международният ден за борба с насилието в училище. Колко я има тази борба е много дискусионен въпрос. От друга страна, насилието си присъства стабилно в класните стаи и коридорите.

Какво казват цифрите – статистика преди емоциите

Тормозът сред децата не е „проблем на улицата“ – той е системен риск за здравето, образованието и бъдещето на хиляди ученици. И да, съвсем не говорим за нещо имагинерно, случващо се “някъде там”. Международно изследване на Световната Здравна Организация показва, че около 11% от учениците са били тормозени в училище, а 15% са били жертва на кибертормоз, а това е приблизително един от шест ученици. Което на практика означава, че в почти всяко училище има поне няколко засегнати деца. Включително и това на децата ви!

В родния контекст данните също са повече от тревожни:  PISA и анализите на УНИЦЕФ сочат, че около 20–24% от учениците в България съобщават за случаи на тормоз поне „няколко пъти месечно“, а национални анкети регистрират увеличаване на оплакванията от онлайн тормоз – например проучване, цитирано от Държавната агенция за закрила на детето, отчита, че над 23% от децата са преживели в онлайн пространството ситуации, които са ги карали да се чувстват дискомфортно.

Какво толкова, няколко шамара

Нито „няколко шамара“, нито „детска игра“ – честите вербални или физически нападки изграждат хроничен стрес, който води до депресия, отсъствия, отпадане от училище и дори мисли за самонараняване при някои деца. СЗО предупреждава, че кибертормозът „разстила“ насилието извън училищните стени и той вече се пренася в телефоните, в стаите, в съня. Именно дигитализацията е направила този вид насилие по-упорит и труден за контрол. „Това е wake-up call, защото малките промени в процентите означават хиляди засегнати деца“, казва регионалният директор на СЗО за Европа, д-р Ханс Х. Клуге.

Което става в училище, (не бива да) остава в училище

Историята на Миляна (публично отразен случай от Бургас) е показателна: дванадесетокласничка, която се е оплакала от системен тормоз и заплахи, в крайна сметка минава на индивидуална форма на обучение -вариант, който майката и обществени фигури определят като „провал на обществото“, защото наказва жертвата, а не нападателите. „Предложиха ми три варианта: или да я преместят в друго училище, да продължи в същото или индивидуална форма на обучение. Избрах последната опция“, споделя майката. Областният управител коментира, че това поставя знак, че „насилниците побеждават“. Този тип решения често оставят травмата неизлекувана и изпращат послание към други деца, че тишината и отдръпването са единствената възможност.

Какво да правят училището, родителите и политиката

Специалистите искат три неща едновременно: превенция (уроци за емпатия и дигитална грамотност), ресурси (училищни психолози, социални работници, програми) и бърза, прозрачна система за реакции при инциденти. Както казва координаторът на HBSC д-р Джоана Инчли: „Нужни са бързи, комплексни и работещи интервенции, като правителства, училища и семейства трябва да работят заедно“. Това е планът, но в реалността много училища нямат постоянен психолог, учителите не винаги са обучени да разпознаят или да водят казуса до край, а институционалната отговорност често се превръща във формалности (протоколи, препращания), а не в ефективна защита.

Къде децата могат да потърсят помощ

Има национални и европейски линии и организации, които помагат: националната телефонна линия за деца 116 111 (управлявана чрез партньорства и организации като Анимус/ДАЗД) е едно от първите места, където учениците могат да търсят подкрепа и консултация. Освен това местните РУО, училищният психолог, педагогическият съветник и неправителствени организации (УНИЦЕФ инициативи, местни НПО) предлагат програми за превенция и интервенция. Преди всичко обаче родители и учители трябва да са първата мисъл на дете, попаднало в унизителна ситуация в училище.

Това не е „детски проблем“

Тормозът в и извън училище няма да „мине сам“. Ако искаме нормално поколение, трябва повече от кампании една седмица в годината: нужни са устойчиви ресурси, ясно отговорни практики в училищата, обучение на учители и бърза подкрепа за пострадалите.
Един брилянтен журналистически текст започва с въпроса към родителите дали знаят къде е детето им в момента. И дали са сигурни какво прави.

Ние ще завършим с подобно питане: “Знаете ли, ама наистина, какво прави вашето дете в училище? И изобщо интересувате ли се от това?”